Секретарят на КДК – Смолян, Мария Дерекьовска: Клубът е духовно място, трябва да съществува и да се подмладява

419
Мария Дерекьовска

Мария Дерекьовска – дългогодишен директор на смолянско училище, а сега секретар на Клуба на културните дейци (КДК). Макар и да не е от Смолян, по-голяма част от живота й е преминал тук, в сърцето на Родопите. „Пристигнах в Смолян през 1960 година, когато се омъжих. Завърших Учителския институт, след което учих още пет години в университет и две години за втори клас квалификация в Института „Пушкин“ в Санкт Петербург“, казва за себе си бившата директорка на VІІ СУ „Отец Паисий“. Специалността й е руска филология. Когато се завърнала от Русия, започнала работа като учителка, след това в Съюза на учителите, а през 1983 година става първия директор на новоизграденото най-голямо училище в Смолянска област, където е начело близо 18 години. От 10 години е секретар на КДК.

Г-жо Дерекьовска, вие сте първия директор на VІІ СУ „Отец Паисий“. Трудно ли беше да създадете училище от нищото – празни стаи, без персонал и ученици?
Бях директор в най-трудните години. Но въпреки това във всички нас имаше голям ентусиазъм. Беше един новаторски вдъхновен труд, който зарежда учителя да дава всеки ден във всеки урок всичко от себе си, за да направи учениците съмишленици на учебния процес. За всички нас, които сме свързали професионалната си съдба с това училище, работата никога не е била и няма да бъде самоцел. Тя е дълбоко осъзната потребност, вътрешно усещане, призвание, което дава своите плодове при реализацията на възпитаниците на нашето училище. И най-същественото е, че всички те имат свое значимо място. VІІ СУ обединяваше идеята, че правим нещо ново, поставяме някакво начало. Сега, когато се срещаме с колеги, изпитваме много искрени, силни приятелски чувства и едно удовлетворение, че сме работили заедно в това училище. Имаше нещо невероятно в хората, с които работихме – единодействие с ученици, с колеги и родители, имаше човешко отношение.

Защо сега го няма, къде се губи тази връзка?
Изведнъж се сринаха много правила и ми се струва, че остана някаква празнота в този вътрешно училищен живот. Вярвам, че сега се променят нещата, но тези чести промени на правила, на указания, огромната бумащина, която притеснява учителите, тежи до известна степен. От друга страна новите технологии, европрограми и пр., помагат.
Може би тук трябва да търсим отговора на въпроса защо се срина учителската професия – толкова уважавана в миналото, а днес стигна до липсата на кадри?
Да, така е, няма кадри и някак си авторитетът на учителя би следвало да се издигне на по-висок пиедестал. Това, разбира се, зависи и от самите учители, от подготовката им, но обществото трябва да гледа към тях по друг начин, както и на лекарите – защото това са двете професии, които са най-жизнено необходими за обществото. Сега се взеха някои решения по отношение на заплащането на учителския труд и за материалната база. И така трябва да е, защото ролята на учителя в училище няма да изчезне. Освен това е важна и връзката с родителите.

В навечерието сме на 24 май. Според вас промени ли се акцентът на празника, измести ли се фокусът?
Говорили сме с колеги, а и аз самата изпитвам известна тъга, неудовлетворение от това, че празникът няма тази емоционалност, желанието децата да излязат навън, не непременно както преди на манифестациите, но показване на повече емоция и спонтанна изява. Спомням си колко се радваха децата, когато си правиха фенерите с буквите, излизането на факелно шествие. Чудесно е, че миналата година се проведе шествие в Смолян. Това е прекрасно и трябва да пазим тази традиция, която е свята за нас. Тази година 24 май съвпада с евроизборите, но въпреки това празникът трябва да има своето определено място. Той е нашата духовност, нашата гордост, уникален празник. Чувството е неописуемо, винаги се вълнувам, когато видя редиците на децата – усмивките им по лицата, колегите, които вървят с гордо вдигната глава. Трябва да го пазим този празник. Ние сме единствената страна, която отбелязва деня на своята писменост и нейните създатели.

От години сте секретар на Клуба на културните дейци, какво ви дава работата тук?
В клуба съм от 10 години. Покани ме г-жа Христина Стайкова, дойдох с известно колебание, но в същото време изпитвах и удовлетворение от това, че продължавам да бъда в контакт с хората и то с най-добрата част – интелигенцията. Тук се чувствам някак си все още полезна, а и в клуба имаме много хубава дейност. Бяхме си поставили цел да се привличат повече млади хора. Например, миналия ден представяхме стихосбирка на Микаела Хаджиева „Няколко цвята любов“, която е ученичка в Езиковата гимназия. Беше чудесно. Залата се напълни с млади хора. В момента има изложба на Екатерина Славчева. Провеждаме много музикални вечери с младите хора. Целта ни е вратите на КДК да бъдат широко отворени за изява на младите.

Смятате ли, че сте успели да привлечете младото поколение?
До известна степен успяхме. Имаме и няколко млади, които са новоприети членове. Това е едно духовно място, толкова вълнуващи срещи стават тук. Наскоро имахме среща с проф. Румен Стоянов, който е първият преводач на книгата на Маркес „Сто години самота“. Тук, при нас, е и място на художниците, на смолянските творци да показват изкуството си. Имаме много добри взаимоотношения с всички културни институции в града – с музея, библиотеката, Държавния архив и т.н. Много хора идват в клуба и казват: „Идвам да си напълня душата. Нямам пари да купя, но да се порадвам на тези картини“.

Излиза ли културата от кризата, в която е изпаднала от години?
Цялото общество ни е в криза, но мисля, че в последно време има известна промяна. Има интерес, дори забелязвам, че няма случай, независимо какъв е авторът – смолянски, или външен, и да не са купени книги. Това е показател, че въпреки технологиите, имат отношение към книжния носител на информацията. Купуват се и картини. Нашите художници се харесват от хората. Прави впечатление, че и много туристи, гости на Смолян, се отбиват в галерията, проявяват интерес, купуват.
Като говорим за интелигенция, тя беше в основата на демократичните промени през 90-те години, сега как стои в обществото, по-малодушна ли е, загубили своята борбеност?
Може би до известна степен е загубила своята борбеност. Иска ми се да бъдат по-освободени в позицията си. Има може би някаква бариера, която стои пред тях и би следвало да я преодоляват, защото ако интелигенцията ни е напред, водеща хората, обществото ще върви по друг начин. Но чувства се една такава бариера. Не рядко са казвали: „Можех да го кажа, но не го казах“. Може би има някакви икономически пречки, може би за да си запазят позицията. Трябва да са по-открити, да изявят гласа си, да покажат мнението си, позициите си.

Община Смолян ви номинира за годишната награда, която ще ви бъде връчена на 24 май и то най-вече заради работата с младите?
Да, заради проведени младежки прояви. Винаги записвам какво е станало в клуба. Водя си дневник за всяка изява и събитие. През тези години наистина засилихме дейностите с подрастващите – фотоизложби на ученици, поетични вечери с младежи, срещи с млади поети и много други. Имаме вече изградена система – всяка изложба да бъде посетена от ученици, с които се провежда беседа и няколко думи за автора. Дори от детските градини идват малчугани да разглеждат някои от изложбите. Случвало се е и след посещение на деца от ДГ „Родопчанче“, дечицата се връщаха с родителите. Според мен това е пътят за изграждане на отношение към изкуството у децата.

Срещате ли трудности?
Да, има трудности и те са най-вече от финансово естество. Но въпреки това клубът издава вестник „Здравец“ и списание „Проглед“. Светозар Казанджиев – председателят на КДК, полага огромни усилия да развиваме тази дейност. Все още не смятаме, че сме постигнали всичките си цели. Този клуб трябва да съществува и да се подмладява. Това е едно духовно място и трябва да се съхрани.

Както се пее в песента „Върви, народе възродени“, според вас върви ли нашия народ напред към „светли бъднини“ или все още буксуваме?
Имам увереност, че вървим напред, защото един народ, който има Солунските братя, който е преодолял толкова трудности и робството, винаги се е изправял. Никой не го е побеждавал, за да изчезне. Затова вярвам, че перспективата е светла, но зависи от всички нас. Иска ми се позицията на всеки един да бъде изявена, да отстояваме себе си и правото си, за да бъдем силни българи, както са били и нашите предци.

Елена Павлова

Коментари

коментара