Отмъщението на един автор

1120

Обръщам се към вестник „Отзвук“. Към нашия вестник, към моя вестник, в първата редколегия на който съм бил член и правен консултант. Към главния редактор Зарко Маринов, когото като прокурор привиквах в прокуратурата, понеже по характер беше (и е) необуздан, но никой не успя да го яхне, нито аз намерих данни за извършено от него престъпление като журналист. Ако някой ме засегне, че не съм автор при играни, излъчени и поместени над тридесет пиеси в страната, Бърно и Одеса, ще го дам под съд. А ако някой ме обвини, че в следващите редове проповядвам връщането на комунизма, (доколкото го е имало в България) пак ще го осъдя, защото баща ми е осъден на петнайсет години строг тъмничен затвор от недоразумението „Народен съд“. Ако някой ме набеди, че съм бил секретен сътрудник на Държавна сигурност, ще му призная, че съм си пил кафето в центъра на Смолян с офицерите от ДС Никола Простов, Дичо Станчев, Александър Савов, Мелемов – баща, а и служебно съм бил ангажиран с тази институция като окръжен прокурор. Ясно ли вие, дребнави мои зложелатели?

Какво беше преди?

Напишеш пиеса. Вестници, Телевизии, Радио гърмят за обявени ежегодни анонимни конкурси по драматургия: телевизионен театър, Радиотеатър, драматичен театър „Ст. Бъчваров“ във Варна, списанията „Театър“ и „Театрална библиотека“ и къде ли още не. Пращаш, печелиш, играят ти пиесата, плащат ти хонорара за труда и успеха до стотинка, хвърчат интервюта с авторите, повечето непознати до този момент. Искам нарочно да цитирам едно писмо от Радиотеатъра през 1980 г., когато директор на програма „Христо Ботев“ беше Лиза Матева, съпруга на Павел Матев:

„Уважаеми другарю Крумов!
Радиотеатърът със задоволство Ви уведомява, че Вашата пиеса „Живот извън закона“ спечели втора награда в анонимния конкурс на тема „Героизмът на нашето време“. Паричната награда е на Ваше разположение в касата на Българско радио. Датата на първото и второто излъчване на пиесата Ви ще съобщим допълнително.
Желаем нови творчески успехи!
С уважение …“

Господи, писмо-мечта, в златна рамка да го сложиш! Такова отношение и подобни писма съм получавал и от гореспоменатите институции, получавали са ги и други колеги по перо в страната.

Как да не продължаваш да пишеш пиеси?!
Хеле пристигна демокрацията. Демокрация, ама българска марка. Разцвет на творчеството? Да, ама не. Започвам с конкретни данни, хич няма да жаля никого към края на живота си.
Сключих официален договор за публично изнасяне с нашия театър „Н. Хайтов“. Условия, печат, подпис – директор Кр. Кръстев.
Пиесата – налице в срок. Одобрена. Дават ми сто лева от касата да почерпя част от бъдещите актьори в спектакъла. Парите изпиха, премиера и до днес няма. Нали театърът се закри и емигрира в Пловдив заедно с емигранта Кр. Кръстев. Сега договорът ми се намира в черна траурна рамка.

През 2015 година директорът на Кърджалийския драматичен театър Гълъб Бочуков хареса пиесата ми „Дом за кукувици“. Имаш го договора, приятел, ще я поставим на сцена. Вече трета година ни договор, ни сцена, ни приятелство. В началото на тази година изпратих пиеса до драматичния театър „В. Друмев“ – Шумен. Три неуспешни телефонни опити да се свържа с директора Димитър Димитров и две умолителни писма да ми върнат поне ръкописа с наложен платеж. Нищо. Пак в началото на тази година директорът на смолянския театър Румен Бечев хареса новата ми пиеса и каза, че ще я поставят, но в момента нямат пари. Може и да е прав Бечев, но преди „реформата на театрите“ под диригентството на нищо неразбиращия от драматургия бивш министър на културата Вежди Рашидов, театрите имаха пари. През 2016 година Радиотетатърът ми излъчил пиесата „Чудесна вечер вместо сбогом“ без дори да ме уведоми за датата на излъчването и аз, авторът, не можах да си я чуя! Пак през 2016 година на фестивала на театралното и филмово изкуство в театър „Н. Коканова“ – Дупница е играна пиесата ми „Крадецът няма имена“, но за този факт научих от други хора. Една покана не получих, едно букетче туберкулозни карамфилчета да ми бяха дали на сцената… Като мене и други колеги по перо пишат пиеси. Къде да ги дадат? В месарницата ли? Или най-добре в Брюксел, белким там я изиграят, пълно е с политически актьори.

В „онова“ време изпратиш ръкопис до държавно издателство и ако не си одобрен – връщат ти книгата с обширна рецензия, ако ли да – влизаш в репертоарния план на издателството, издават книгата, уреждат разпространението й, осигуряват рецензии по медиите, правят интервюта с авторите. Днес всеки графоман може да си издаде книга. Отива в печатницата, дето печатат некролози и визитки, плаща си и след седмица книгата е готова. Ама била пълна с глупости и цинизми – майната му. Продадеш си я по кръчмите с автограф и без никакви данъци. Ето, това е свободата на словото. Някога учехме в университета що е анархия. Доживяхме да я дочакаме.

Каква прекрасна Родина и каква смотана държава!

За верността на горното се подписвам:

Георги Крумов – драматург по тоталитарно време

Коментари

коментара