Никола Дамянов на вр. Средногорец: Кръвта вода не става!

308
Никола Дамянов произнася словото си на връх Средногорец

Слово на Никола Дамянов – редактор на сп. “Rhodopica”, произнесено на “Родопската Шипка” на 21 октомври 2017 г. в чест на 105-годишнината от освобождението на Смолянския край

Всеки народ има нужда от знакови дати, в които той е бил на върха на своите възможности. За нас родопчани това е 21 октомври 1912 г., когато на кота 1311 се водят решаващите военни действия за освобождението на Средните Родопи от турско робство. Днес, 105 г. по-късно, отново сме на тази свята за всички българи височина, влязла в новата ни история с името Родопската Шипка. Кой за първи път я назовава така? Отговор на този въпрос дава в-к „Красногор” (1939 г.) в съобщение, че Смолянският мюфтия Хаджисалихов в реч пред млади войници, българи мохамедани, дошли тук да положат клетва за вярност пред майка България, сравнил бойните действия и последствията от тях с тези на старопланинския връх Шипка по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). От тогава прочулата се през Първата балканска война к. 1311 се превръща в място за клетва във вярност, място за проверка на българската кръв.

Известно е, че Великите сили, не зная какво толкова им е велико, на своя Берлински конгрес (юли 1878 г.) разкъса Санстефанска България и осъди българския народ да бъде разделен. Голяма част от Родопите заедно с други райони от българските етнически земи останаха отново под турско. Това обстоятелство обективно доведе до балканските войни (1912, 1913 г.) за обединение на българското племе.

Какви са били оперативните планове на българския и турски генерални щабове за военните действия в Смолянския край? Генщабът на българската армия създал специален Родопски отряд, състоящ се от 2-ра пехотна Тракийска дивизия (21, 27 и 39 полк), 9 пехотен Пловдивски полк, две погранични дружини и доброволческите чети на Стефан Калфа, Ботушанов, Чернопеев и Пею Шишманов. Отрядът имал две основни задачи: да овладее т.нар. Тъмрашки клин, отстоящ с върха си само на 50 км от стратегическия ж.п. възел Пловдив. Съществувала възможност съсредоточените в него турски войски да превземат Пловдив и прекъснат връзката на нашите войски с Генералния щаб, разположен в Стара Загора. Втората задача на Родопския отряд била да прекъсне железопътната линия на гара Бук.

В турския план, разработен още в 1909 г. от началника на генералния щаб Изет паша, се предвиждало създаване на специализирано „Мюсюлманско ядро” със задача, включените в него българи мохамедани от двете страни на границата да бъдат „пета колона” в тила на българската армия, да водят партизанска война и да извършват постоянни диверсионни набези за разрушаване на пътищата и мостовете, обслужващи българската армия. За въоръжението на това „Мюсюлманско ядро” една година преди започване на войната в Родопите били доставени и складирани 10 (десет) хиляди пушки „Мартини”. Още по-агресивен в целите, които поставя на турската войска и мохамеданското население в Родопите, е военният министър Назим паша, който от началото на войната е и главнокомандващ турската армия. Ще цитирам само част от неговите директиви: „Турската армия трябва да премине в настъпление още в началото. Нападението трябва да бъде самоотвержено, с терор до свирепост, така че още в първия ден да внесе паника в българската земя. Щом се мине границата, веднага да се изпратят летящи отряди от въоръженото гранично мохамеданско население и от мюсюлманите от Южна България, които да палят и секат всичко що срещнат. За тази цел те трябва да бъдат снабдени обилно с ръчни гранати…”

Границата е на Рожен. Турците в състав от пет подсилени табора (полка) тръгнали към стратегическия Читак (Устово). Водил ги Явер паша, който станал известен със заповедта: „Да бъде отсечена всяка глава, която носи калпак, а не фес!” Разтревожен от рязко влошилата се обстановка, разквартируваният в Чепеларе щаб на 2-ра пехотна Тракийска дивизия издал заповед за бързото завръщане на 21-ви полк от току-що освободения Девин (8 октомври), за да „прикрие застрашената от турското настъпление посока Чепеларе – Пловдив”. След 24-часов преход, записан като един от най-трудните в Първата балканска война, полкът изненадва и разбива турските части, укрепени на връх Караманджа (Мургавец) и в три колони устремно навлиза в Устово, Райково и Смолян.

Таборите на Явер паша, макар и бавно, напредват. Съотношението на силите било три към едно в полза на турците. Нашата 2-ра дружина, командвана от подполковник Врачев, била принудена да отстъпи и се укрепи на височините северно от Устово. Идващият на помощ 21-ви пехотен Средногорски полк, воден от полк. Серафимов, имал в състава си: „4 дружини, 50 офицери, 5 лекари, 207 подофицери, 4465 войници, 371 коня и придадената артилерия”. Или по-малко от 5000 български воини трябвало да спрат 15 000 силно настървени турски войници. А „мюсюлманското ядро” с раздадените му пушки „Мартини” – всяка с по 500 патрона!? При огромното числено превъзходство на турците, заповедта за отстъпление, която издал командирът на дивизията полк. Гешев, изглежда наистина логична и единствено възможна.

Не така е мислил полк. Владимир Серафимов. В дневника за 20 октомври собственоръчно е добавил: „Взех решение: да удържа противника на превала 1311, защото веднъж неприятелят заел този превал, положението на полка става крайно критично и всичкото българско население в Устово, Райково и др. ще бъде унищожено, за което предписах…” (Следват конкретно поставени задачи на войсковите подразделения.) За това решение, което е без прецедент в българската военна история, са писали граждански и военни историци, писатели, поети… Едни оправдават постъпката на полк. Вл. Серафимов не с логиката на разума, а с порива на сърцето; втори говорят за звездния миг на пълководеца и последвалият го емоционален взрив; трети го упрекват за неподчинението на горното началство, цитирайки военните устави, според които неизпълнението на бойна заповед по време на война се наказва единствено със смърт…

Резултатът е известен. След успешно разузнаване и ефикасна артилерийска подготовка командирът отдава бойна заповед за настъпление. Оркестърът, чийто капелмайстор е подпоручик Георги Атанасов – сетнешният маестро Атанасов, свири сигнал за атака. Възседнал белия си кон, под звуците на „Шуми Марица” Вл. Серафимов повежда лично главните сили на полка. „Ура” и „Напред на нож” многократно разтърсват родопските бърда. Огънят на противника е силен. Боят, в който се включва и част от цивилното население на Аламидере, Фатово, Габрица и др. села, е неравен и има променлив характер… В полковия дневник за действията на 21-ви октомври полк. Серафимов е прибавил: „Този ден полкът се би геройски. Факт е, че срещу себе си имаше не по-малко от 5 неприятелски табора с една планинска скорострелна батарея… Този успех се дължи най-вече на дясното странично прикритие (2-ра дружина с 9-та скорострелна батарея), която навреме и в най-критическия момент се яви във фланг и почти в тил на противника”.

В редакционна статия на в. „Родопа” (бр. 1, 1932 г.) под наслов „Маестро Атанасов и Родопа” наред с високата оценка на творческия път на Маестрото и връзките му с Родопите четем: „Всички родопчани, които са взели участие като помагачи на българската войска тогава, ще си спомнят не без възторг за паметния ден (21 октомври), когато от зори до вечерта военната музика не стихна, за да поддържа духа и храбростта на атакуващите войници. Душата на тази знаменита огнена хармония бе Маестро Атанасов, капелникът на полковата музика”.

По време на тържествата в чест на 60-тата годишнина от освобождението на Родопите (1972 г.) смолянският кмет Дора Василева се срещна на мястото на събитието с живи свидетели и участници в съдбоносния бой. Тогава направих снимки и записах на магнетофон спомените на ветераните. Ще цитирам Тодор Пелтеков от Смолян: „Деньот захвана и сфорши с музика. Вутурнота ранку лично началника на духовата музика изсвири сигнал за захватане на боевете. Най-напреш изсвири „Внимание”, след това зачести за „Атака”. Свири бае млогу и ага молькна забобуте цалата музика „Шуми Марица”. И свири млогу, без да спира. И ти станва една драгу и милу, хем да са корстиш, хем да ти възвира келя… Цалия день бе рукуть, пукуть и военна музика. Та не спре… По пладнина работата беше на кантар. Напредваха ту наще, ту турчищата, бе еци страшно, оти беха по-млогу. Тогава 2-ра дружина дойде от Смиленска страна и със свойта артилерия удари турската позиция отзать, в тило. Стана обърка, отпреш рукать – „Ура” и „Напред на нож”, отзать са порскат шрапнеле и турците побегнаха по „Дльога усойкя” нах Палас (Рудозем)…”

Не след дълго (14 ноември) Евер паша, който бе заповядал да се отсече всяка глава, която носи калпак, а не фес, е пленен заедно с многохилядната си армия. Той има офицерската доблест да признае високите качества на българската войска: „Изумителна е бързината на движение и нападенията. Това е ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командващия. Забележителна е боевата подготовка… Мене ме учуди съзнателността и интелигентността на българския войник…”

Ще цитирам и оценката на подполковник Казанаклъ Мехмед Мурад – известен военен историк, за действията в Смолянския участък на 12 и 13 октомври. От нея е видно, че мобилизираните българи мохамедани напуснали позицията, а низама (редовната турска войска) счупила рекорда на атинския воин, който в 940 г. пр.Хр. пробягал без да спира 42 км (разстоянието от Маратон до Атина), за да съобщи за победата над персите… За един ден бягащите от Пашмаклъ (Смолян) турски войници се озовали в северните покрайнини на Ксанти. По този позорен факт подполк. Казанаклъ пише: „Не намираме думи, с които да окачествим постъпката на недостойния началник на отделението, който на един дъх взел 60 км път, както и на по-горния началник, който станал зрител на това негово поведение…”

Няма да коментирам турската самооценка на събитията, но в заключение ще се спра на един дребен наглед факт. През 1934 г. когато се освещава паметникът-костница, който днес окичихме за пореден път с цветя на признателност, полковник Лукаш – някогашният поручик, зав. телефонната команда на 21-ви полк по време на Балканската война, написа малка книжка „Боевете за освобождението на Пашмаклийско през 1912 г.”. Тогава, 22 години след събитието, той допусна малки неточности. Една от тях бе датата за освобождението на Смолян, Райково и Устово. Лукаш пише: „На 13 октомври рано сутринта 21 полк с трите си колони влезе в стройни редове в чисто българските селища Смолян, Райково и Устово, тържествено посрещнати от разплаканите от радост свои братя българи…”
Грешката е само един ден, дори по-малко. Паническото бягство на турците и устремното влизане на войниците на полк. Серафимов в трите селища става на свечеряване на 12 октомври. Коригирам датата на освобождението на нашия обединен град за по-голяма точност и за да бъде робството и унижението ни по-малко, макар и с един ден.

И накрая ще дам кратък отговор на въпроса „Защо българите мохамедани, мобилизирани в т.нар. „Мюсюлманско ядро” останаха в „пушки при нозе”, защо не се стигна до братоубийство?” Защото проговори общият родов корен, при това проговори не на турски, а на български език – общ родов език и на българи мохамедани, и на българи християни. Дойде на помощ родовата памет за еднаквите обичаи и традиции, събуди се споменът за общите плодни дървета по синурите… Кръвта вода не става!

Коментари

коментара