Народната певица Христина Лютова: Излизането на сцената е като влизане в храм

599
Христина Лютова Снимка: lyutova.wix.com

Всичко, което аз съм научила от бабите си в България, сега го предавам на внуците си в Англия, казва заслужилата артистка – изпълнителката на „Планино, стара планино“…

Христина Лютова е родена на 24 май 1940 г., в Смолян, зодия Близнаци. Има две деца, 4 внуци и едно правнуче. 46 години е на сцена, от които 32 с Държавния ансамбъл „Родопа“. Пяла е и в ансамбъл „Филип Кутев“, част е и от дамското трио „Родопея“, в 1976-а  е удостоена със званието “Заслужила артистка”. Хобито й е да решава кръстословици, да чете книги и да рови в интернет. Девизът й е: „Винаги напред, не обръщай глава назад!“ Живее при дъщеря си в Англия.

Г-жо Лютова, от 3 години живеете в Лондон, където са децата и внуците Ви. Липсва ли Ви България и какво не може да предложи страна като Англия?
Разбира се, че ми липсва родината, а най-много киселото мляко (смее се). Където и да ида, най-много се затъжвам за него, а и за всички български храни. Питателни са като земята ни, което се ражда в България, има вкус. Обичам и всичко, което ме свързва с родното ми място. Липсва ми още и българската фолклорна музика, към която у нас, струва ми се, няма много отношение. Обидно е, че в родните медии няма място за нея и че хората от моята гилдия са забравени. От хорска срама съществуват няколко предавания и … това е. А не трябва да минава и ден, без да сме чули народна песен. Това е национално богатство, което трябва да бъде извадено на показ, да бъде опазено и да се запознае по-младото поколение с него.

Имате богат музикален репертоар, в който са включени родопски песни от Златоградско, Търънско, Смолянско, Чепеларе включително, откъдето е и коренът Ви. Изпели сте „Очи, очи, чьорни очи“, „Брала мома…“, „Планино, стара планино“ и много други. Имате ли все пак някоя, която Ви е любима, и как сте ги събирали?
Моята баба и леля много пееха и от тях съм научила повечето си песни. Не мога да отделя някоя като най-любима, защото всичките родопски песни са с много силна поезия, която не се среща другаде. В тях е втъкана вековна история. Все пак смятам, че „Планино, стара планино“ ми е коронната /запява я: „Планино, стара планино, карамаджерска пущино, сега си пълна и равна с карамаджерски хайдуте. С карамаджерски хайдуте, с Чавдар страшен хайдутин…/. С нея съм се явявала навсякъде. А на Роженските събори години наред съм я изпълнявала. Мисля, че това е и песента, с която ще ме запомнят хората. Трябва да отбележа обаче, че и мои колежки от ансмбъла „Родопа“, които изключително уважавам и години наред изкарахме заедно, също са ми подарявали песни. А за да ти подарят песен, трябва да … си го заслужиш! Аз не зная с какво съм допринесла, за да го направят, но на тези жени съм им наистина задължена, защото не всеки дава песен. Те ми се довериха, че ще ги изпея добре и няма как да не съм им признателна.

Има ли песен, която е лично Ваше откритие?
Има една, която открих, благодарение на кака Марийка Райчева от Райково. Тя ми се обади по телефона и ми каза за една песен, която смяташе, че ще мога да я направя, както трябва. Казва се песента „Марудо, алтон Калудо“. Артистите Тони и Кольо Пашови при много техни публични участия я рецитираха, но мелодията никой не я знаеше. А Мария Райчева ми я изпя по телефона. Аз обаче я префасонирах по мой маниер, като запазих основната мелодия. И когато й я изпях, тя ми каза: „Ето, това е песента!“ Всъщност, като се замисля, във всичките си песни съм влагала свой почерк. Песента ти се получава тогава, когато вложиш сърце, душа и …кръв в нея.

Успели ли сте да предадете своя опит и знания и на други, които се занимават с фолклорна музика, и какво държите най-много да научат те от вас?
До преди да замина за Англия са ме търсили едва 2-3-ма души и не мога да се похваля с много ученици. Но има няколко народни певци, които живо се интересуваха от родопската песен, както и от тези, които аз съм изпяла. Има едно момче от Казанлък, Тони се казва, на което съм му разрешила да пее песните ми. На миналогодишния Роженски събор той спечели златен медал с „Очи, очи, пусти чьорни очи“. Когато има силно желание, има и постигане на целта. Но за да направиш една песен, с която да достигнеш някакъв връх, трябва много труд и постоянство. Защото за песента е нужно не само да я изпееш, тя иска музикалност, интониране, чувство, чар, ако щете, поведение и присъствие. Та когато излезеш на сцената, на публиката да не й остане друго, освен да те хареса.

Споменахте сцената, какво е тя за Вас?
Излизането на сцената е като влизането в храм. Затова заставам с благоговение пред хората, които са дошли, за да ме чуят, а с поведението и майсторлъка си ти показваш уважение към тях. Винаги имам сценична треска. Или, с други думи казано, ако публиката за един артист е барометър, то сцената е рентген. Там всичко излиза на показ – и онова, което можеш, и другото, което не ти достига.

Имате 46 години певческа кариера. Прекарали сте близо 32 от тях в Държавния ансамбъл „Родопа“. Как решихте да се „пробвате“? Съдба ли е пеенето, или избор?

Може би и двете. Наистина, най-хубавите ми години са минали с ансамбъла. Преди това работех като машинописка в киното в града. Един ден просто предложих на една моя дружка да отидем на прослушване в ансамбъла, защото и двете пеем добре. Тя се съгласи, явихме се и ни одобриха. Изпях „Овенчо вакъл, карагьоз“ (подхваща малко от песента) и на 1 юли 1962-а почнах. Извикаха ме от градския комитет на управляващата тогава партия и ми казаха, че трябва да постъпя в ансамбъла. Така започнах… Но със сигурност, за да се оформя като изпълнител, са изиграли роля много от певиците, които бяха вече преди мен в ансамбъла. Там беше Валя Балканска, Мария Хоптева, Шинка Мусурлиева, Димитрия Седянкова, Здравка Кезова, Надежда Бочукова, Мария Шукерова, Радка Вълчева и др. Всички те – невероятни певици и жени. Ръководител тогава беше Никола Кенов. След него дойде Атанас Капитанов. Още си спомням как идваше при нас преди концерт и ни казваше: „Момичета, искам от вас да пеете“. Той “изкарваше” гласа на всяка една певица и не позволяваше да остане скрит. Капитанов беше традиционалист, но едновременно с това и новатор. Най-големите имена на българската хореография, музика и театър, той ги канеше. Любен Гройс направи първата премиера на ансамбъла. Идвали са професионалисти като Йосиф Бенков – един от големите режисьори на България, Митко Добрилов пък няколко пъти направи постановки за Роженския събор, Асен Гаврилов – балет майстор на Софийската народна опера и много други. Те идваха по покана на Капитанов. И за мен той си остава новатор за всички времена. Онова, което той изгради, си остава негово творение. И аз наистина го уважавам, а и всички, които го познаваха, или са работили с него, имат и досега респект към личността му. Освен това, той ни усещаше като хора, имаше и нужния подход. Беше човек с главна буква. Като застанеше пред нас, за да дирижира, ни „инжектираше“ с емоцията си.

Имало ли е моменти, когато сте искали да слезете от сцената или случки, които са излизали извън контрол?
От стоенето на сцената трябва да лъха красота. Случвали са се обаче какви ли не ситуации. Няма да забравя една от тях, когато заедно с певицата Димитрия Седянкова трябваше да пеем солово изпълнение, но гайдарят хвана грешната тоналност. Аз съм контраалт, колежката също пее в ниския регистър, а гайдарят засвири във високите тонове. Изобщо не можах да почна песента, камо ли да я завърша. На всичкото отгоре ми стана и смешно. Извиних се и слязох от сцената. Седянкова се помъчи да доизкара, ама и тя не можа. Като се окопитихме обаче, Капитанов ни върна на сцената, гайдарят влезе в тоналността и мисля, че най-доброто извинение пред публиката този път беше, че представихме песента без грешка.

Фолклорът на всяка страна е пълен с поучителни истории, в него се съхранява житието и битието на един народ. Има ли нещо, на което сте се научили Вие, от нашето народно творчество и считате ли себе си за пазител на традициите?
Разбира се, че има… Всяка песен разказва своя история. История за музика, тъга и радост. И да, определено се считам за пазител на традициите. Традиционалист съм и в живота си. Вкъщи обичаме да се събираме по празниците. Всичко, което съм научила от бабите си в България, го предавам сега на внуците си в Англия. А Коледата ни е любима. И имам един хубав обичай… спазвам постите (усмихва се). Опитвам се да покажа на децата и внуците, че вярата в Бога е нещо, което дава самочувствие.

Произхождате от Узуновия род, всички обаче Ви познаваме като Христина Лютова? Как избрахте това име?
Майка ми е починала 40 дни след раждането ми. Затова след смъртта й са ме кръстили на името на леля ми. Израснах в дома на старата ми майка – баба ми Жечка Лютова. Тя, заедно с леля ми и дядо ми, са ме отгледали. Затова, когато направих първите си записи в радио „Пловдив“, излязох с фамилията Лютова. Това беше желание на моята стара майка. Тя винаги плачеше, когато ги слушаше. Чувствала съм ги винаги като мои родители и това е домът ми на ул. “Първи май” в Смолян, в който съм израснала. Те са ме отгледали и те са ме възпитали.

И накрая, откъде извира този Ваш контраалт, опирате в мъжките гласове?
И други са ме питали това. Гласът е дар Божи и трябва да се пази, а се „зарежда“ от … планината. Капитанов казваше, че гласът ми е т. нар. „профундо“, което значи дълбок. Пеенето е система, която трябва да поддържаш, иска да работиш върху него и сам да се изпитваш.

Благодаря Ви, госпожо Лютова! За мен беше чест!
За мен – също!

Интервю на Рада Сакалева, „Родопи вест“

Коментари

коментара