Най-важният урок – послание към бъдещите ми ученици

313
Елена Хайтова - майка на Елица Гигова, получава наградата на дъщеря си от президента Радев.

Елица Гигова, която е докторант по „Методика на обучението по изобразително изкуство“ в Педагогическия факултет на Пловдивския университет, спечели награда от конкурса за есе на тема: „Най-важният урок – послание към бъдещите ми ученици“ на PWC. Конкурсът бе организиран под патронажа на президента на Република България Румен Радев и с подкрепата на Министерството на образованието и науката. В него участваха над 400 студенти и докторанти от над 20 университета. На тържествена церемония в София президентът връчи наградите на победителите. Гигова не можа да присъства на церемонията, но сподели от Лондон: „За домакините ни от българското училище „Звънче“ в Лондон, за сънародниците ни – децата и родителите им в Англия, сме подготвили посланието: „Най хубавото се усеща със сърцето“ чрез две изложби: „Родопският свят на Николай Хайтов” и „Детски послания към европейските столици на културата“. Те са посветени на 100 годишнината от рождението на писателя (15.09.1919 г.) и домакинството на Пловдив в Програмата „Европейска столица на културата”. Работата ми с децата от България по подготовката на двете изложби всъщност е реалното съдържание, описано в номинираното есе. Щастлива съм, че на практика осъществявам написаното и така повече хора могат да са съпричастни с посланието към учениците ми.“

Директорката на училището Филка Ананиева, удостои с грамоти за отлично представяне в изложбата ученици от клуб „Пленер“ и студентката Златина Трайкова – 4 курс, специалност ПОИИ. Разкази на Хайтов вдъхновяват и децата от българското училище „Звънче“ в Лондон. Предстоят общи изложби в Пловдив и София, както и номинации на рисунките.“

Елица Гигова със сертификата за победител в конкурса „Най-важният урок“

След Смолянското езеро, изкачвайки се по заплетените завои на Родопа планина се намерих на връх „Невястата“. Зарадвах се, че съм първа и ще мога да си избера място, което най-много да ми хареса, и от което да нарисувам „Лунната долина“. Бях на самото било и под мен се разкриваше величествена и неповторима гледка – езерото с единствения плаващ остров на Балканския полуостров, улицата, която води до родната ми къща, разлюляно море от планини, изтъкани от високи и стройни борове. Орфеевото небе сякаш докосна сърцето ми, а в благословената тишина се откроиха звуците на два орела, които кръжаха над скалата. Запленена от природната красота, съвсем различна от постановките, които рисуваме в училище, не усетих кога край мен се настаниха и съучениците ми. Всеки си нагласи своето платно, бои и палитра с вълнение от факта, че е изкачил върха, и че ще рисува Смолян от птичи поглед. Улисани в рисуване или от нещо друго, което може да се нарече мечта, романтика или любов към планината, не усетихме падащите водни капки, както и учителят ни, който явно ни наблюдаваше внимателно, но без да ни наставлява. Обърнах се внезапно и го видях изправен по риза на дъжда, висок, строен, главата му допираше облаците. Той ни заговори с неподозиращ плам, такъв, какъвто не сме го виждали в училище:

„– Това пред вас е видимият свят: Родопа планина, Смолянските езера, боровете, небето, хората, които срещнахме по пътя, орлите, дъждът… но най-важното се усеща със сърцето. И мога да ви кажа, че малко от вас ще достигнат до „съвършената рисунка“, или ще станат художници, но всички вие днес успяхте да отключите сърцето си за красивото в живота ви, за емоционалното в душата ви, за стойностното в отношенията ви. Един човек творчески настроен към природата и околните и емоционално зареден с положителни преживявания по – лесно може да се справи с трудностите в обществото и в семейството.

Започнахме да обсъждаме рисунките, но всичките думи за композиция, перспектива и цветово изграждане сякаш минаваха покрай мен. Знаех, че ми предстои труден път към света на художника, какъвто исках да стана, но нещо друго ме бе жегнало дълбоко още по-силно. Урокът, който ми предаде моят учител по пленерно рисуване на връх „Невястата“ над Смолян, отключи сърцето ми. Той разпали творческият ми поглед и обичта към природата. Урокът „Най-хубавото се усеща със сърцето“ ми звучеше непрекъснато в съзнанието при слизането ни от върха. Не чувах какво си говорят приятелките ми, нито песента на птиците, докато един обичан познат глас ме отрезви. На пътеката ни бе застанал синеок мъж, с торба през рамо и с нахлупена напред шапка.Татко! Той ни поздрави и премести торбата си отпред. Предизвикахме възторг у него с нашите картини и материали от гората, които си бяхме събрали за бъдещи творения. Реши да ни почерпи с пита. Разчупи я като даде на всички по равни парчета и на учителя също. Направи ми впечатление, че той не изяде парчето си, а го прибра в торбата. Попитах го защо прибра последното парче пита вместо да го изяде. А той ни отговори: „ Вие вече се връщате от върха, направили сте вашите рисунки. А аз сега го изкачвам и по пътеката мога да срещна някой друг, по-гладен от вас – човек или животно и ще споделя последният къшей от питата с него. Такъв е Законът на планината“.

Дъждът отдавна бе спрял, но аз виждах около отдалечаващият се силует на татко светещи капки. Може би, защото изпитвах гордост от срещата ни и щастие от факта, че усещам една хармония и допълване между учителя, родителя и моя свят. И тогава – бавно и постепенно, много ясно се очерта дъга над Смолян. Никога не бях виждала толкова чисто светло и цветно халище на небосвода, извило се от връх „Снежанка“ до Кральов камък. Дъгата бе прехвърлила Смолян, сякаш бе прегърнала родната ми къща и езерото. От тази ли дъга родопчанката бе вземала цветове за своите прочути родопски халища, които ние тъчем в часовете по текстил в училище?

Гледах като замаяна дъгата по родопски наричана „зунка“ и видях как преливат един в друг седемте и цвята. Най-горе стоеше виолетовият, до него червеният – ярък и интензивен, следван от оранжевия – топъл и плодоносен. В средата на дъгата е слънчевият жълт цвят, а след него зеленият, сякаш взет от гората и ливадите, през които минахме. Шестият цвят е син – нежен като музика, къс от небето и като чиста тъга. Последният седми цвят е лилавият – цвят между живота и космоса. Седемцветна зунка – един пъстър човешки живот.

Тази хармония между природа, учител, родител и деца се запечата трайно в сърцето ми. Пренесох я като пламък, на който се сгрявах през студентските си години и успях да предам на моите ученици вече от позицията на учител по изобразително изкуство в българско училище.

От опита ми като педагог забелязах големия интерес на децата към часовете по изобразително изкуство, които се провеждаха извън училище – в градската градина, в Старинен Пловдив, в изложбените зали. Часовете по изобразително изкуство по учебна програма за средните училища бяха максимум по 2 ч. седмично. Не бяха достатъчни, за да се осъществят желанията на учениците, както и да реализирам моята идея за изнесено обучение. Затова сформирах клуб по интереси в сферата на изобразителното изкуство, в който да се осъществят желанията и намеренията ни. Работата ни беше по–ползотворна, интересна и с по-добри постижения и резултати. Идеята за клуба се опираше главно на пленерното рисуване и на възможността децата пряко и непосредствено да наблюдават природни и архитектурни забележителности, да ги съпреживеят, почувствуват, развълнуват и претворят на листа. Като алтернативна форма на обучение пленерът ни предостави възможност за усвояване на учебното съдържание чрез практически упражнения в наситена с емоции атмосфера. Работата се характеризиаше с доброволно участие на учениците. Изготвена бе програма, различна от учебната, в която всяко занятие се провеждаше в близост до галерия, музей, архитектурна или природна забележителност, ателие на художник или културен паметник. На учениците все повече им харесваше „ученето чрез действие” в творчески, приятелски и подкрепящ микроклимат. Начинът на изобразяване на заобикалящата ги природа отразяваше както тяхната оригиналност и умения, така и душевността им. Рисунките се превърнаха в проекция на преживяванията, представите и стремежите им. Осъществи се процес на невербална комуникация. Учениците рисуваха освен това, което виждаха и знаеха и това, което чувстваха. Изобразителната дейност в новата среда създаваше голяма възможност за творчество.

Чрез пленерното рисуване учениците от прогимназиален етап на средното училище възприемаха себе си и последствията от дейността си различно. Тези, които желаеха и очакваха да постигнат успех в случай на неуспех решиха, че не са положили достатъчно усилия. Това ги амбицира да положат по-големи усилия и да се справят с поставените задачи. Различните чувства и емоции оказаха влияние на работата. Собствените и чуждите реакции въздействаха непосредствено върху очакванията и поведението на учениците. Чувството на гордост, например, направи децата по-сигурни в себе си и ги насърчи да продължат своите търсения. Собствените и чуждите реакции във връзка с реализирани изложби въздействаха непосредствено върху очакванията и поведението на децата. Одобрението от възрастни, учители и родители ги насърчи да продължат своите търсения. Голямо удовлетворение изпитаха не само от придобитите национални и международни награди, но и от направените изложби в България и чужбина и от срещите със свои връстници в Париж и Рим, обучаващи се в български училища. „Да съхраним и претворим духовното богатство на България“ бе мотото на повечето ни изложби.

След дългогодишното ми учителстване, аз заех отново ролята на обучаващ се човек и отново изборът ми бе спрян на две ключови думи – педагогика и пленер. Първата ми дума ме връщаше към дългите нощни студентски будувания в навечерието на изпитите, втората – към моето творческо съзряване, преминало през магическата сила на природата. И тук усетих разликата между разума, свързан с научното мислене, и емоцията, която е водеща в изкуството.

Сегашният ми преподавател виждаше, че давам всичко от себе си, раздавам се до капка на децата, но това не му беше достатъчно. Той искаше доказване на стойността на всяка дума, а след това стоеше вдъхновението. За творци, работещи предимно с емоции, това бе голямо предизвикателство. Или по точно – трудно изпитание.
А не е ли изпитание и цялата трудова биография на учителя творец, учителя докторант, който и преподава, и сам се учи, и сменя постоянно учителската катедра със студентската маса. И не е ли това потвърждение на народната мъдрост: „Век живей – век учи!“ И тази мъдрост се превръща в действителност, защото усещам как докато разсъждавам над нея, до мен долита училищният звънец, улавям и гласовете на млади хора, които ме изпълват с вълнение и трепет.

И в този момент в мен с още по- голяма сила зазвучават думите на моя учител от художественото училище: „Най-хубавото се усеща със сърцето“. Този урок се оказа най-важен за мен. Него бих искала да отправя като послание към бъдещите ми ученици.

Елица Гигова

Коментари

коментара