Милена Рашкова: Работата на един учител се оглежда в постиженията на неговите ученици

1747

Г-жо Рашкова, в навечерието сме на 24 май – Деня на българската просвета и култура. Традиционно вашите ученици са сред най-добре представилите се на матурите по БЕЛ. Каква е тайната на успеха?
Първо искам да честитя празника на всички мои колеги и на всички, които работят в сферата на науката, културата и духовността. Благодаря на колегите си по български език от методичното обединение, които ме предложиха за тази награда. За мен това е много ценно, защото е направено от хора с висок професионализъм. Благодаря и на колегите от СУ „Св. св. Кирил и Методий“, които го подкрепиха. Естествено работата на един учител се оглежда в постиженията на неговите ученици – затова съм благодарна и за възможността да работя с такива умни и креативни млади хора, без които всяко усилие е безпредметно. Едва ли ще открия някаква нова панацея за успеха. За мен той се предоставя в три неща: любов, всеотдайност и отговорност, към това, което правиш. Друго условие за мен лично е доверието на учениците и родителите им. Това е много важно – ученикът трябва да е убеден, че учителят го води в правилната посока и не го подвежда. Винаги съм казвала, че най-голямото престъпление, което прави един учител, е да не дава реална оценка за възможностите и знанията на ученика. Създадените илюзии рухват много бързо… и боли. След това – от ученика трябва да се изисква една идея повече от това, което показва – иначе няма развитие. Както е казал Суворов: „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя.“ За успеха да се знае, че винаги се влага повече от това, което ще се получи като резултат.

В обществото битува схващането, че днешните ученици не се интересуват и не четат художествена литература. Това така ли е?
Винаги е имало и четящи и нечетящи ученици. И сега има. Естествено тези, които четат, не четат това, което ние сме чели – интересите са малко по-различни. Последните две-три години наблюдавам една прекрасна тенденция сред учениците си от горен етап (предимно сред момичетата) – носят в чантите си за училище книга и четат през междучасието или в края на часа, ако са приключили със задачите си. Това много ме радва. Четат и поезия, и проза. Предимно съвременни автори – наши и чужди.

Не е ли по-лесно на децата да изгледат един филм по дадена книга?
Според мен ако книгата е екранизирана първо трябва тя да се прочете. Обикновено любопитство към такива филми проявяват отново четящите деца. Но това са два вида изкуства. Освен това режисьорът винаги има свое виждане, така че не винаги екранизацията като послания и идея, отговаря на авторовия замисъл в книгата. Много пъти сме свидетели на осъвременяване на творбата и това води до заблуждение при учениците.

Вие как успявате да предизвикате интереса у младежите?
Аз си имам една метафора за работата с учениците. Работата на учителите трябва да е като танго – две напред – едно назад. Понякога отстъпваш малко, но после получаваш двойно повече. Другото е да покажеш, че няма непостижимо познание, да го направиш достъпно и съизмеримо с техния опит. Да погледнат към литературното наследство през очите на съответната епоха и на своето съвремие. Съпоставките са много важни, но това не е откритие в методиката. А другата моя максима, която винаги казвам и на студентите, идващи на практика при мен, е че трябва да преподаваш така, както на теб искаш да ти се обяснява.

Какво мислите за състоянието на образователната система днес – тя е доста критикувана?
В последните години образователната система е много динамична. Тя е в процес на търсене на най-оптималните програми, стандарти, решения. Хубаво е да не се експериментира толкова често, да се апробира една идея, да се остави тя да мине през времето, за да се видят резултатите и просто да се коригира неудачното. А не веднага да се тръгва към коренно различни нови решения, защото това води до някакъв ценностен хаос – объркване и при учителите, и при учениците, и стават повод за много обществени дебати. Затова според мен в образователната система, както върви тенденцията напоследък, е да не се изпада в максимализъм. Не е необходимо ученикът да знае всичко и да научи всичко в училище. Достатъчно е да знае което му е нужно, за да се развива в областта, която е избрал, и да не се чувства неудобно в нормална житейска ситуация.

Тези дни излезе изследване на „Галъп интернешънъл“, според което половината от българите не могат да се справят с пълния и краткия член. Какво е вашето наблюдение?
За пълния и краткия член, още когато бях ученичка, се говореше, че ще отпадне. Според мен самият пълен и кратък член не е най-трудното граматично правило. Езикът е динамичен, той върви по-напред от книжовната норма и понякога това, което говорим в устната реч, се пренася в писмената. От там идва целият проблем. Когато говори, никой не следи за членуването. Затова човек, когато пише, трябва да си дава сметка, че словото е знак и то остава.

След матурата по БЕЛ се развихриха доста дебати за въпрос 7 – трябва ли да бъде членувана в думата „комисия“ или не. Какво е вашето мнение?
Наистина определителният член при имената от женски и среден род няма задължителен характер. Думата може да бъде нечленувана и членувана – „Аз се явявам пред комисия“ и „Аз се явявам пред комисияТА“. В този смисъл може да остане и така. Друг е въпросът, че като стилистика не звучи добре. И самият контекст на изречението подсказва, че щом лицето, което върши действието, е подало документи, то е ясно, че ги подава пред определена комисия, а не просто пред някаква комисия. И заради това думата трябваше да бъде членувана. Но ако ученикът се е готвил за тази матура, той трябва да може да разграничи къде грешката е категорична и това не би трябвало да го затрудни. В другите посочени отговори е видима грешката, там не може да бъде подмината. Това е моето мнение. Да, наистина малко е подвеждащо, но не е грубо нарушение на езиковите норми.

Имате ли наблюдения дали се повишава или намалява грамотността на обществото като цяло?
Не съм правила изследвания през годините, но мисля, че не. Има една стара египетска история за намерен папирус, на който пише: „Младото поколение не е като нас, не слуша…“ и т.н. Така че горе-долу същата история върви и с грамотността. Всяко по-възрастно поколение смята, че то е било на времето по-грамотно. Просто сега във връзка с много формати на препитвания и проверки се заостря вниманието към този проблем. Според мен е мит, че предишните поколения са били по-грамотни. Тях никой не ги е подлагал на тези формати на проверка и оценка, за да правим съпоставка.

Кое произведение от тези, които сега отпадат, не бихте махнали вие от учебниците?
Излишно се преекспонира темата кое произведение да се учи и кое – не. Така или иначе не могат да се изучат всички в училище. Никой не пречи на ученика да чете допълнително, а и не е нужно всяка прочетена творба да се подлага на задълбочен литературен анализ. Нали в това е смисълът на литературното обучение – ученикът да получи базови умения за прочит на художествен текст и нататък да се справя сам. Идеята е ученикът да изгради в себе си култура на четене, т.е. да може да подбира какво чете, да си изгради естетически усет към добрата, ценната книга.

Кои съвременни български автори трябва да бъдат част от учебния материал?
Има интересни млади творци, чието творчество може да се обсъди в часовете по литература в часовете по избираема или профилирана подготовка. Учителят има право на избор по новите учебни програми. В задължителната програма е хубаво да се заложи на класиката, за да има основа, върху която да се интерпретира съвременното творчество. Целта е да се изгради любопитство към книгата и към новата книга. Тогава работата на учителя е свършена. Останалото младият човек ще направи сам.

Елена Павлова

Коментари

коментара

Реклама