Костадин Чаталбашев – кметът, който винаги търсеше диалога

1267

„Не мога да се примиря с апатията, която съществува. Контактувам с много хора и ме смущава това, че в тяхното съзнание преобладава чувството на безизходица. Струва ми се, че поведението на хората, които се намират във властта или в политиката, трябва да е точно обратното. Не самите те със своето поведение да създават впечатление, че всичко е в безизходица, че трябва всеки да се спасява, както може. А със своето поведение, със своя хъс за работа да доказват точно обратното: че главната цел не е как да оцелеем, а как да вървим напред.”

На 15 февруари една от знаковите фигури на Смолян и Средните Родопи – Костадин Чаталбашев, навърши 70 години. И макар личността му да е белязала със своя печат редица събития от първостепенно значение за община Смолян и региона, годишнината от рождението му бе неудобно подмината от днешния управленски елит. Може би заради скромността и интелектуалната осанка на Чаталбашев, която рязко контрастира на самоизтъкването и пропагандната кресливост на посредствеността, която днес се е настанила удобно на всички нива на управлението.

Костадин Чаталбашев е бил три мандата начело на община Смолян. През 1988 г. той е избран за председател на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет (ОНС) – както са се наричали кметовете тогава, и заема тази длъжност до 1990 година, когато се приемат изменения в Закона за народните съвети. Техните състави се разпускат и до провеждане на избори се назначават временни управи и временни изпълнителни комитети, в които влизат представители на различни политически сили. Чаталбашев става председател на временния изпълком като представител на БСП, Георги Узунов – зам.-председател (БЗНС), а Георги Крумов – секретар (СДС).

Костадин Чаталбашев с времената управа на Смолян – Георги Узунов – зам.-кмет и Георги Крумов – секретар в Израел, 1990 г.

„Винаги, когато трябваше да обсъждаме и да приемаме решения, които бяха важни за общината, ги приемахме със съгласие на всички. Въпреки че имаше голямо противопоставяне в този период.“ – споделя Чаталбашев. Това е управлението в годините на промени и най-тежката криза в най-новата история на страната – купонна система, режим на тока, липса на основни хранителни продукти. На изборите през 1991 г. за кмет на Смолян е избран Димитър Михайлов от БЗНС и СДС. Тогава Чаталбашев не е кандидат за кмет. Кандидатира се на следващите през 1995 г. – и ги печели. Управлява община Смолян до 1999 г., когато печели Данчо Киряков (СДС).

И на 70 години Чаталбашев продължава да бъде изключително активен. Денят му минава с много ангажименти. Той е действащ адвокат, но повече го привлича обществената дейност. Председател е на управителния съвет на Клуб „Отворено общество“, член е на Националния съвет на Национално движение „Русофили“, председател е на училищното настоятелство на ППМГ „Васил Левски“, елект президент на „Ротари клуб“ – Смолян. „Старая се да бъда активен и полезен там, където има нужда от мен.“ – казва скромно бившият кмет на Смолян. В свободното си време се занимава с изследването на неговите родове – Герджикови, Бадеви и Чаталбашеви. Неговата привързаност към Смолян не остава незабелязана от всеки, който го познава. Това е една от причините да остане в града след като е поканен за асистент в юридическия факултет на Софийския университет. Обича лова, природата, ски спорта. И на 70 години продължава да кара ски. „Имам един прекрасен пример в това отношение с един много близък за мене човек, един от хората, допринесли най-много за развитието на нашия край, арх. Петър Петров, светла му памет“ – допълва той. Със съпругата си Любомира има две дъщери – Мария и Борислава.

Тримата братя и детство в Мадан

Чаталбашев е роден в Райково, но детството му преминава в Мадан. Основното си образование завършва в училището в Батанци, след което се връща като ученик в Райковската гимназия. „Имам прекрасни спомени от тези години, с деца от всички краища на България. Едно волно детство.“ – спомня си днес бившият кмет на Смолян. „Това, което най-често си спомням, е една молотовка, на която в каросерията беше масата, двете легла, кравата и козата, с които моите родители ходеха по-рано, тъй като работеха за една геоложка бригада от руснаци (говоря за 56-та година, тъй като имаше руснаци в ГОРУБСО) Моят баща осигуряваше битовите условия на руските специалисти. Преди много години, учейки в Москва, се срещнах с един от тогавашните геолози, който беше станал генерален директор на най-голямата научно-търговска геоложка организация в Съветския съюз и с неговата дъщеря, с която бяхме връстници, и първото нещо, което направихме е, че си поплакахме за нашето детство, и за годините, в които живяхме заедно.

Родителите му са най-обикновени хора. „И баща ми, и майка ми са от Райково. Възпитаха ни – ние сме трима братя. И тримата, както те казват, бяхме най-голямото богатство в техния живот. Изключително трудолюбиви и честни хора, такива останаха до края на живота си. Много привързани към нашия край, към Родопите, към Смолян и Райково.“ – спомня си днес Чаталбашев.

Най-ценния урок, който взел от родителите си, е, че човек не трябва да живее сам, че не бива да бъде егоист в живота. От тях се научава на уважение не само към по-възрастните, но и към своите връстници. „Трябва да уважаваме всичко хубаво във всеки отделен човек.“  Ако не си съгласен с нещо в този живот, това не означава, че трябва да мразиш другия, а да уважаваш неговото мнение.

Костадин е най-малкият от тримата братя. Най-големият е Никола – един от първите лекари, които се завръщат в местната болница (тогава тя е била в кв. Устово). Доцент в Медицинския университет, завеждащ Клиниката по детска хирургия, дълги години заместник-ректор на университета. Средният е Георги – известен журналист и писател с дузина книги зад гърба си, най-популярните от които са „Живот не като другите“, „Светът на живите“ и „Резерват за грешници“. Завършил е журналистика в Софийския университет, работил е във вестниците „Народна младеж” и „Антени”.

Родовата памет

Днес Костадин Чаталбашев е по-далеч от политиката, но рядко пропуска културни събития в Смолян. Не крие и интереса си към миналото, традициите, историята. Смята, че сред нещата, които липсват на неговото поколение, е родовата памет.

„Занимавам се с история дотолкова, доколкото проследявам родовата история. Защото, ако ние не го направим, няма как следващите поколения да я знаят. Със съдбите на отделните хора, човек ще не ще, се сблъсква и с историята на своя край и с историята и развитието на нашата държава. Защото, така се оказа, мои родственици понякога са изиграли съдбовна роля за вземането на едно или друго решение за развитието на нашия край.“ – не без гордост казва той.

Един от тях е синът на Ташо Герджик Кехая, един от най-големите родопски кехаи, който е описан и от отец Константин Канев, и от Васил Дечов, а в по-ново време от Тодор Коруев. Неговият син е първия човек с висше медицинско образование в нашия край. Той завършва в Женева. Наскоро излязоха спомените на Симеон Радев, автора на „Строители на съвременна България“. В първия том Радев описва своето студентство в Женева. „И знаете ли за кого най-много разказва наред с плеадата български интелектуалци, които тогава са учили в Женева? Той разказва за един български студент от Райково д-р Никола Герджиков, който завършва медицина, след това е доброволец в Балканската война. Неговата съпруга – рускиня, която тогава е бременна, очаква дете, го пита: „Никола къде отиваш? Войната е между България и Турция, ти отиваш да  воюваш за България. Ти знаеш ли, че си турски гражданин?“ Тъй като Герджиков не си е сменил гражданството, а Райково, където е роден, до 1912-та година е в Османската империя. В едно свое писмо Герджиков заявява, че трябва да се обединят Горно Райково и Долно Райково, които до 1919 г. са били две отделни общини. След това със своя опит от Швейцария предлага да се обединят Райково и Устово. Казва, че в Родопите, а и в планинските райони винаги трябва да има някое голямо средище, което да привлича хората и което да дава възможност за стопански просперитет, за да има развитие на образованието, съвременно здравеопазване, трябва да има такова средищно населено място.

Костадин Чаталбашев връчва отличието „Почетен гражданин на Смолян“ на Николай Хайтов по случай неговата 80-годишнина, която писателят избра да отбележи в Смолян

За Иречек и мечтата за родопска железница

Най-голямата мечта на Костадин Чаталбашев, за постигането на която не пестеше енергия и усилия в управлението, бе до Смолян да дойде влак. Той ще остане в историята като един от най-ревностните поддръжници на идеята за жп линия от Асеновград до Смолян. „И сега съм сторонник, тя не е моя тази идея, разбира се, тя е била мечта на много родопчани, които са имали отношение към развитието на нашия край през родопската железница. Неслучайно в края на 80-те години беше разработен един идеен проект, който безусловно доказва възможностите за развитие на железопътен транспорт през Средните Родопи. Не само това. Днес Смолян е един много замърсен град. Това е наистина така с развитието на автомобилния транспорт. Защо да не се върнем към идеята за електрическия транспорт в Смолян?“ – пита бившият кмет, по чието време време бе изградена подземна електропреносна мрежа за тролейбуси от кръстовището до Горското стопанство до базата на „Рожен експрес“. И стълбовете бяха поставени. Оставало е неговите наследници да продължат и тази мрежа да стигне до Устово. „Електрическия транспорт е нещо, което рано или късно ще стане. За съжаление всичко това се похаби.“ – казва с тъга Чаталбашев. И отбелязва, че трябва да има приемственост във важните стратегически неща, които са за развитието на определен регион, в случая на Смолян. „Навремето в най-тежките години, кризисни, в средата на 90-те години, ние продължихме да работим по главната пътна комуникация“ – отбелязва той. Някои му казвали: „Какъв тунел правите вие, защо ви е, защо трябва да работите по тези трасета при недостига на средства?“ Сега е доволен, че е дошло времето когато в Смолян има едно прекрасно съоръжение, каквото е тунела под Устоово. Задавам му въпроса: „Какво не ни достигна, за да стартира строителството на железопътна линия от Асеновград към Смолян?“ „Промените които настъпиха в държавата. Всеки, който идваше на власт, започваше все от нулата. Това нещо изигра много лоша роля, особено в региони какъвто е нашия. Насади се и мнението, че пазарната икономика не е съвместима с регионалната политика, което е абсолютно невярно. Даже в най-напредналите, в най големите държави, примерно и в Германия има закон за развитие на Бавария като планинска част на Германия. Да вземем нашата съседка Гърция! Ами тя има специален закон за развитието на Родопите, на Западна Тракия. И този закон бе приет след като Гърция стана част от Европейския съюз“ – отговори Чаталбашев.

Чаталбашев с президента Петър Стоянов, с областния управител на Пловдив Андон Андонов и депутата от СДС Звезделин Кафеджиев на отбелязването на 95-годишнината от освобождението на Родопите на вр. Средногорец, 1997 г.

През годините се впечатлил от една мисъл на Константин Иречек, която, според мен, е актуална и сега. Изречена е от него преди близо 140 години: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората, да се преследват един друг и да развалят един другиму работата“. „Струва ми се, че сега, като говорим на тази тема, сега се занимаваме с решаването на непосредствените проблеми, които не са малко. Но и по-рано не са били по-малко. Бяха много повече. Но това не трябва да води до загубването на перспективата. Загуби ли се перспективата, е страшно!““ – отбеляза той.

Като председател на ски клуб „Родопа“ по време на Европейската купа ро ски в Пампорово с арх. Петър Петров

Закриването на окръзите – голяма грешка

Питам го кой от мандатите му е бил най-тежък. „Трудно ми е да кажа кой, защото всичките бяха тежки. През първия ми мандат като кмет вече се чувстваха проблемите, които има България като държава. И тогава бяха допуснати някои грешки. Връщайки се назад бих казал, че един от най-големите проблеми, който съществуваше, бе, че през 1987 година беше направена една изключително лоша административно териториална реформа. Със закриването на 28-те окръзи и обединяването им в големи области. Това беше грешка, която се отрази фатално на развитието на общините. Тогава за пръв път разбрах, че най-важният двигател за развитието на нашия край са били хората. Тогава имах възможност да се срещна с дейци държавни и стопански от Пловдив, от Пазарджик и можех да направя голямата разлика. Развитието на нашия край е свързано с това, че тука са работили едни прекрасни обществени и стопански дейци. Аз имам лични впечатления от края на 60-те години, но вижте само какви първи секретари на партията е имало в Смолян! Димитър Димитров – един забравен човек, който е моторът и двигателят на съвременното развитие на Смолянски окръг. Ако човек отвори това постановление, с което той дойде като първи секретар в Смолян, 43-то постановление на Министерски съвет за развитието на Смолянския край, това е един пример, който може да се използва в Европейския съюз като пример за регионална политика. След това Димитър Чолаков, след това Караджов, след това Атанасов – това бяха хора, изключително компетентни, с лични и с професионални качества. Основното е, че всичко е било много безкористно. Има райони, където с повече дадености и с повече възможности не са постигнати тези резултати, каквито са постигнати в нашия край.

Чаталбашев като кмет на Смолян посреща Тодор Живков и дипломатическия корпус през 1989 г.

На пулса на обществените дела

„И сега има много неща, които ме вълнуват и в момента. Например ето сега от вашия прозорец се вижда този търговски център отсреща. Много ме вълнува този въпрос. В Смолян един от големите проблеми е въпросът с паркирането. В търговския център има прекрасен подземен паркинг, който стои от години неизползваем. Съвсем наскоро разбрах, че той също е продаден. Този търговски център е първият в България предвестник на моловете. Той е тип мол. Тогава в България никой не знаеше какво е думата мол. В Смолян не за първи път се правят неща, нови за страната. В Смолян преди 1989 година единствено в Европа се произвеждаха запаметяващи устройства с един мегабайт памет. В Смолян имаше повече закрити плувни басейни като площ на глава от населението, отколкото в София. Затова и в Смолян имаше плуване. Смолян в много отношения е бил преди много райони в страната, иска ми се пак да бъде. И, според мен, ще бъде, защото даденостите на града и Родопите са изключителни. Родопите, независимо от демографски процеси, е една от най-гъсто населените планини в Европа. Премахването на границата, обединяването на Родопите, на българската с гръцката част – това има изключително голяма перспектива за развитие. Ами горите – това голямо богатство, независимо, че сега говорим как съсипваме природата? Аз обичам планината, обичам туризма, обичам ски спорта и не мога да проумея. Пампорово се развива чудесно като курорт, просто е попаднал на добър стопанин. Това, което се направи – модерни писти, нови модерни съоръжения – това е прекрасно. Но аз се обръщам и към смолянчани: Какво стана с тези съоръжения, които бях по посока на Смолян? Още по времето, когато се построи панорамният път, когато се построи лифтът Смолянски езера – връх Снежанка, смисълът е бил съединяването на Смолян с Пампорово. Но пистите, които съществуваха, сега ги няма. Направиха се чудесни писти към Стойките. Обаче към Смолянски езера и Крива река… Опитайте сега да слезете със ски – не може. Ето, вижте как малки неща могат да променят бъдещето на Смолян! Говорим за развитие на туризма, а пък тази инфраструктура, която е насочена към Смолян, е занемарена. А имаше прекрасна писта към Смолянски езера. Човек можеше със ски да слезе от Пампорово и да се качи на градския автобус. Много ме тревожи съдбата на Пангаловата къща. Не мога да се примиря с това нещо. Жалко, че в Смолян не се намериха хора като Александър Митушев и Борис Тумангелов в Златоград. Признавам си, че навремето, когато се възстановяваше собствеността, аз имам прегрешения към собствениците. Защото отказвах непрекъснато да им я връщам с мотива, че те няма какво да я правят. А те докарваха от девет дерета вода как ще я възстановят. Те си я върнаха по съдебен ред.  А сега вижте в какво състояние е! Това е единственият в Смолян архитектурен паметник с национално значение. Ние нямаме друг. Наскоро ме питаха: „Добре, какво можем да направим?“ Единственото, което трябва да се направи, е тя да бъде възстановена от Общината. Няма нужда Общината да я купува. Тя може да я възстанови за сметка на собствениците. После по съдебен ред да си вземе средствата от тях.“ – с неприкрито вълнение говори Чаталбашев.

Чаталбавеш със световно известният американски поет и носител на „Пулицър“ Уйлям Мередит (почетен гражданин на Смолян) и Любомир Левчев на Роженските поляни, 2004 г.

Обществено съгласие, за да има напредък

„През 1991 г. приехме едно решение и със заместник-кмета Узунов и със секретаря на общината Крумов се обединихме около това да направим всичко възможно Смолян да стане университетски град. В началото на 90-те години Смолян имаше три университета – Пловдивски, Технически и Славянски, който по-късно прерасна във Варненски университет. Смолян наистина беше един образователен център, но имаше съгласие, и работихме в тази насока.“ – разказа Чаталбашев. „В град като Смолян трябва да има обществено съгласие по важни и значими неща за града. Такова съгласие ще привлича и младите хора, пак се връщам към миналото, но то е естествено. В началото на 70-те години като студенти идвахме тук с автобуси в Спортната зала за срещи с местното ръководство за развитието на нашия край. Всички от това поколение, малко преди мене и малко след мене, се върнаха. Въпреки че имахме прекрасни възможности да останем и да работим в София. Всички се върнахме в родния край. Това бяха технически специалисти, архитекти, икономисти, лекари, учители, юристи. Готови бяхме да оставим всичко и да се върнем в родния край. Знаейки какво ще става. Да не бъда лош пророк, но някой да каже какво ще стане след десет години в Смолянския край! Някъде да прочетем, да видим, да кажем мнение по този въпрос, да има съгласие!“ – с тревога отбеляза бившият кмет, който по време на своето управление винаги търсеше диалога.

Зарко Маринов

 

Коментари

коментара