Една картина с драматична съдба се завърна триумфално след 60 години забвение

1451
Реставрираната картина "Мома се с рода прощава", худ. Анастас Стайков

На 19 май в 19.00 ч. в Художествената галерия в Смолян се завърна една уникалната картина с драматична история – „Мома се с рода прощава” на първия смолянски художник с академично образование Анастас Стайков. Завърна се след като е била идейно заклеймена и след това подхвърляна по изби и тавани и в резултат на това безхаберно похабена. Завърна се благодарение на живеещата в Австралия негова дъщеря Мария Стайкова. Завърна се като акцент пред пълна зала в Европейската нощ на музеите. Завърна се с думи на преклонение пред Родопа планина, написани и завещани ни от самия художник, и прочетени от Емилия Асенова – библиотекар в РБ „Николай Вранчев”.

Картината е една огромна композиция от около 80 фигури, която представя извеждането на булката от къщата, в случая булката е мюсюлманка, младоженецът е християнин. Вляво се виждат роднините на младоженеца, а вдясно – около къщата – нейните роднини, каза директорът на галерията Иван Пеев. Картината без рамката е широка 4 метра и висока 2.5 метра, добави той. С назначаването ми за директор през 2012 г. с мен се свърза дъщерята на Анастас Стайков – Мария, която живее и работи в Австралия. Каза ми, че тя ще помогне при реставрирането й.

Иван Пеев пред внушителната картина

„Картината беше много повредена, защото е прегъвана един път на две, след това още на две места. И най-лошото – била е навита на руло с живописния слой навътре. По този начин се пука грундът и пада живописният слой.” – поясни директорът на смолянската галерия. Реставрирали са я 4 души, работили по нея близо 2 години. „Сега сме я експонирали в зала № 3, това място е най-подходящо за нея. И ще остане вече тук“ – заяви Пеев.

Това е „втора премиера“ на възкресената за нов живот картина на Анастас Стайков, каза при представянето й Никола Дамянов, бивш директор на Регионалния исторически музей в Смолян и съвременник на събитията, свързани с „Мома се с рода прощава” през 1958 г.

Никола Дамянов

Той разказа историята й от първото й показване пред публика до наши дни. Идеята за платното назрява през 1950 г. В продължение на осем години Стайков работи върху творбата си. Негови модели са съпругата му Ралица, дъщерята Мария, синът Петър. Хористи от Райковския самодеен ансамбъл възпроизвеждат ритуала по извеждане на невястата. През 1958 г. завършената картина е включена в окръжна обща изложба в Пловдив и предизвиква небивал дотогава интерес. Експозициите са посещавани обикновено от 1000 до 3000 души, а „Мома се с рода прощава“ привлича вниманието на 35 000 души. На изложбата в Пловдив са докарани от столицата два автобуса с художници. Обявено е „публично“ обсъждане, на което пропускат с покани, дори самият Стайков трудно успява да влезе.

„Зле организирано обсъждане на пловдивската окръжна изложба от 11 май 1958 г. с вестникарска шумотевица“ – бе оценката на Дамянов за това събитие. Канонадата по Стайков открива Георги Попов, който публикува рецензия, озаглавена „Изложба, която радва“ във вестник „Народна култура“ в бр. 18 от 11 май 1958 г. Георги Попов е имал поръчение от БКП да напише унищожителна критика, има документи за това, съобщи Дамянов.

„Длъжен съм първо да кажа, че бях потресен от огромната работа, която Стайков е извършил. Ясно е, че художникът е работил със себеотрицание. Уви, също така съм длъжен да заявя, че този труд е почти напразен. Това е халосни снаряд от голямокалибрено оръдие. Целта не е достигната, защото липсва заряд“. – пише Попов.
Художникът е заклеймен, че е отстъпил от принципите на социалистическия реализъм, че е в плен на натурализма. В онова време това е тежка присъда. Художникът е наказан, като от член е понижен до кандидат-член на Съюза на българските художници.

Стайков е съкрушен и спира да рисува за 15 години. Низвергнатата у нас картина е оценена високо в чужбина, имало искане да бъде купена, но това не било разрешено, защото била „национална ценност”.

Тази „национална ценност” започва да бъде подмятана между учрежденията. Озовава се и в Учителския институт, но тъй като стената, на която е трябвало да бъде окачена, се оказала по-малка, домакинът, когото Дамянов нарече фелдфебел, посегнал да я отреже. В последния момент го спрели и я завили в края на руло, за да се побере в рамката и стената.

През 1985 г. е предадена в безобразно състояние на Художествената галерия, където продължават да я подхвърлят до 2012 г.

След разказа на Никола Дамянов за съдбата на картината бе показан мултимедиен филм за живота на художника, подготвен от Георги Стойков.

Анастас Стайков е роден на 21 май 1905 г. в Смолян. Произхожда от многочленно семейство. Баща му е бил дюлгерин, майка му – домакиня, умеела майсторски да тъче. Анастас Стайков завършва реалната гимназия в с. Райково. През 1929 г. с пълно отличие завършва Художествената академия в София, отдел „Приложно изкуство“. През 1929/30 г. специализира живопис в Париж, Академия „Жулиен“ при проф. Пол Пиер Лоран. В 1932 г. се оженва за Невенка Арнаудова, дъщеря на активен деец на Македоно-одринското революционно движение, учител в Одринската гимназия, заточеник в Диарбекир, която умира от туберкулоза през 1944 г. През 1933 г. се ражда синът му Петър, бъдещ художник. От 1925-а до 1944 г. художникът интензивно рисува и създава едни от най-силните си творби. През 1945 г. сключва брак с втората си съпруга Ралица Белева – биохимик, дългогодишен преподавател, доцент в Медицинска академия в Пловдив. През 1946 г. се ражда дъщеря му Мария, бъдещ биохимик със завидна научна кариера. До 1948 г. Стайков работи като учител по рисуване в Пловдив и на свободна художническа практика. Пенсионира се през 1968 г. През годините активно участва в национални изложби в България, открива десетки самостоятелни изложби в Пловдив, София, Смолян, Мадан и много други градове. През 1943 г. художникът успешно представя България на европейско биенале във Венеция. Удостоен е с много отличия и награди. Почетен гражданин е на Смолян. Картини на Анастас Стайков се намират във всички художествени галерии в България, в много учреждения и в частни колекции у нас и в чужбина. Умира в Пловдив на 10 септември 1988 г. на 83-годишна възраст.

Дъщерята на художника Мария Стайкова: Картината бе купена на цена, по-ниска от тази на рамката

Мария Стайкова

В интервю за вестник „Отзвук“ дъщерята на Анастас Стайков – Мария, дадено по повод 100-годишнината от рождението на художника, разкри интересни факти от историята на картината „Мома се с рода прощава“. Стайкова си спомня ясно своята първа среща с Владимир Димитров – Майстора. „През 1956 г. той дойде в къщи и с татко имаха един дълъг разговор за трудностите, които едно голямо платно създава. Бях само на 13 години тогава. Когато се звънна на врата, отворих аз и видях на входа един човек с дълго, черно право палто и дълга бяла брада. Спомням си, че попитах защо е дошъл в къщи дядо поп. Но това всъщност беше Владимир Димитров – Майстора.“

„Помня къщата в Райково, чийто собственик позволи да се събори част от оградата, за да може татко да получи по-добра визия. Помня как Капитанов идваше с целия родопски ансамбъл с разкошните им носии. Цареше прекрасно настроение и често се случваше да се извие дълго хоро и работата да се превърне в тържество. Даже един път се случи цял гарнизон на коне да спре и да изчака хорото да свърши. С малки изключения всички женски фигури на картината са на мама, а почти всички детски са на мен и батко. Критиките на картината доведоха до жестока творческа криза на Анастас Стайков. Аз и сега питам – може ли човек да бъде наказан заради формата? Той не нарисува апотеоз на войната, не нарисува порнография или минали политически величия. Той нарисува сватбен обичай в Родопите. Дали картината е проява на битовизъм, етнография – много важно! Може ли за форма човек да бъде наказан – от член на Съюза на художниците да бъде понижен в кандидат-член. Навремето тя беше купена от смолянската галерия, но цената беше по-ниска от тази на рамката. А творбата е рисувана 6 години с маслени бои.“

Един поет на Родопите

Нямам никакво намерение да разглеждам Анастас Стайков като регионален художник. И тук казвам: ние трябва да открием Анастас Стайков, не защото той е бил забравен, а защото никога не е бил виден и оценен…

Вероятно най-ценна поредица в творчеството му са неговите родопски интериори. Тук той като фактура, по типа на хроматичната организация, напомня за Иван Милев. Във всеки случай, подобно на Милев (като се спазят всички пропорции между двамата), етнографията се превръща в поезия и декоративността на дрехата, на скъперническия интериор, също така се превръща в символи на земята, на духа на самия човек. У него можем да открием определени влияния и от сецесиона, от живописта на Николай Райнов. И те са главно в придаването на приказен елемент на реалността – „Невеста-помакиня“, „Някога“, „У дома“, „При люлката“, „Бяла помакиня“. Това са изключително лирически състояния, постигнати от много малко живописци в онази епоха, състояния на съкровеност, на вътрешен размисъл, където вътрешният образ на модела преобладава, където всичко е един съкровен, несподелим живот. И това, естествено, е истината за онзи примитивен, целебнодействащ бит, целебнодействуващ на един човек, който е вече уморен от техниката и от механичния вид на културата. Стайков се завръща в Родопите като при лоно на живота, като при извора на живота. И това е сякаш някакво завръщане към самата истина.
Владимир Свинтила
списание „Родопи“, 1982 г.

Докосване до родопската душа

„…свята истина е, че цялото творчество на Стайков е всъщност един голям портрет на МНОГОЛИКАТА РОДОПСКА ДУША. Чудя се на тези, които някога са упреквали Стайков в натурализъм! Как не са имали очи да видят, че той е роден поет и да почувстват неговия малък домашен свят, в който като в капка роса се оглежда цялата Човешка Вселена.

Николай Хайтов
в. „Литературен фронт“,
12 декември 1985 г.

 

 

Коментари

коментара

Реклама