Днешните ни проблеми идват не от демокрацията и правовата държава, а от липсата им

1303
Даниела Горчева

Даниела Горчева е магистър по българска филология и история на Софийския университет „Климент Охридски“. От 1990 живее в Холандия, от 2003 гodina издава списание „Диалог” за политика, култура, история, което бързо намира абонати в цял свят и излиза в продължение на десет години без нито една стотинка субсидии, откъдето и да било.
През 2012 година Даниела Горчева е победителят за България на престижната награда на Европейската комисия за журналистика „Заедно срещу дискриминацията“.
По нейна инициатива на 24 май 2011 година точно срещу сградата на Кметството в родния град на Рембранд – Лайден, е открито изписано на фасадата на една къща стихотворение на талантливата българска поетеса Данила Стоянова (1961– 1984). Стихотворението е изписано на български език и в превод на английски. Миналата година в навечерието на 24 май Даниела Горчева получи годишната награда на НДФ „13 века България“ за популяризиране на българската култура в чужбина.
Тя е сценарист на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата” на режисьорите Ирина Недева и Андрей Гетов, в който прокудените от комунистическия режим български турци разказват пред камерата на Любен Бързаков за болката си от т.нар. Възродителен процес, за легалната си съпротива срещу комунистическия режим и за любовта си към своята родина България.

Даниела, ти си от София, живееш в Холандия, но си родена в Родопите?
Да, аз наистина съм родена в Родопите и детските ми години минаха там. Имам чудни спомени как се люлеехме по въжените мостове, как джапахме в река Арда, как скитахме из гората. Това е голям късмет – до осемгодишна възраст да растеш в Родопите и да слушаш гальовната родопска реч. И мисля, че точно това определи моя интерес към езика, защото още като четири-петгодишно дете се сблъсках с разликите в диалектите. Всяко лято отивахме на гости в София при леля, оттам – на село при баба и дядо, които са от Ломския край. И от съвсем ранна детска възраст езикът и диалектът започнаха да ми правят впечатление. Спомням си комичната ситуация, когато дядо се караше на баба (която живееше с месеци в София и говореше книжовен език), що не си говорела на „матерния език“, ами вместо „фурна“ казвала „печка“ и вместо „геран“ – „кладенец“. Така че дългогодишното ми участие по време на студентските ми години в диалектоложки експедиции беше съвсем логично. Идвали сме и в Родопите да записваме и проучваме диалекта. Имам трогателни човешки спомени от Върбина, Златоград и т.н.

Идваш ли сега често в Родопите?
Почти всяка година, даже понякога по два пъти годишно. Имам много приятели в Родопите – в Смолян и Смилян, в Рудозем, в Чокманово, в Чепеларе, къде ли не, но най-вече в Момчиловци. В Университета, докато следвах, се сприятелих с Елена Каневска от Момчиловци и това е едно от най-истинските приятелства, които човек може да си пожелае и което издържа всякакви изпитания на времето. Когато се роди моят син Тервел, още като съвсем малко бебе го доведох в Момчиловци и даже му хвърлих пъпчето там, да е „родопчанин“ и той. И е идвал десетки пъти като дете – бил е в Смолян и Момчиловци, в Смилян, в Рудозем и къде ли не. Впрочем, аз като дойда при Елена в Смолян или у родителите й и сестра й Илка в Момчиловци, имам усещането, че идвам не при приятели, а при най-близки роднини. Те така и ме посрещат, сякаш съм част от семейството им.

Значи може да те смятаме за родопчанка донякъде?
Оо, няма как да знаеш, но когато се върнахме в София, аз много дълго отказвах да я приема за свой град, упорито твърдях, че съм родопчанка. Татко се смееше, майка ми ми обясняваше, че не съм родопчанка, защото корените ни били от Северозапада (плюс една баба от Одринска Тракия), но това само ме ядосваше още повече и аз девет – десетгодишна твърдоглавка продължавах да настоявам, че съм родопчанка. Спомням си как с братовчедка ми, която беше родена в София, се припирахме къде е по-хубаво. Аз й обяснявах колко хубаво е на Салажа над Рудозем, на Смолянските езера или на Пампорово, тя пък ми показваше Витоша, извисила великолепната си синя снага над София или езерото в Борисовата градина. Моята братовчедка обаче не се сети да ме настъпи по слабото ми място – театъра. В София ходехме с майка и татко всяка седмица на театър и на 9-10 годишна възраст бях изгледала всички постановки на Музикалния и Младежкия театър, плюс някои от Народния. Помня вълнението на приготовленията и помня как, ако трябваше да ходим на Опера (тогава нямаше субтитри), майка ми връчваше „Книга за операта“, за да прочета либретото. Така че обичах София, разбира се. Но едва в студентските си години най-накрая си признах, че я обичам и я приемам за свой град. Обичта към дадено място това обаче е свързана с познаването на историята на града, с познаването на културния, музикалния и даже купонджийския му живот, със спомените за приятелствата, любовите и щастливите събития.

А бързо ли се адаптира в Холандия?
Не особено бързо, защото говорех френски език, който малцина холандци говорят добре, тепърва ми предстоеше да уча холандски, а и не бива да забравяме и огромната разлика между двете страни, когато дойдох през 1990 година.

Разликата между току-що излязлата от комунизма България и Холандия тогава беше на ниво, каквото днешните млади българи даже не могат да си представят. Младите българи днес вече са европейци и човек изобщо не може да ги отличи от другите млади хора на Запад. Те не помнят времето на минираните граници, не знаят какво е да „не те пускат“ да излезеш от България в чужбина, дори на гости при роднини или на екскурзия. Те не са чакали през 90-те години на гигантски опашки пред посолствата на западните държави в София, за да получат виза. Те са европейци, учат и работят, където поискат и също като западните си връстници могат спонтанно да решат да прескочат до някоя друга държава ей така просто, за един уикенд. Това бяха чудеса от хиляда и една нощ за цели поколения българи.

Много големи ли бяха разликите между България и Холандия през 90-те?
Ами аз, двадесет и нещо годишна тогава, попаднах в съвършено различен свят. Имаше и немалко комични случаи. Така бях опиянена от свободата да пътуваш, където си искаш, че хващах нощния влак за Париж само, за да видя някоя новооткрита изложба там. Пристигах рано сутринта, обикалях Париж, отивах да видя изложбата и се прибирах пак с нощния влак обратно в Холандия. Горкият ми съпруг умираше от тревога с тия мои шантави пътувания и сутрин ме чакаше на гарата в Хага да види дали съм жива и здрава (тогава нямаше мобилни телефони и пр.). Веднъж бяхме на гости на приятели холандци, аз погледнах картата на стената и мимоходом отбелязах, че още не съм била в Швеция. Мартин пребледня и каза: „Моля те, Дани, не тръгвай утре към Швеция.“ Хората умряха да се смеят на забележката му без да подозират колко беше прав да се разтревожи.

Или друга комична случка. В комунистическа България магазините бяха малко, бяха празни и бяха с едни бомбастични соц – надписи: „Всичко за мъжа“, „Всичко за жената“, „1001 стоки“ или „Всичко за ученика“, такива едни идиотии, а зад щандовете – недружелюбни продавачки и липсващи стоки. И крача аз из Лайден с мъжа ми, гледам един магазин, на който пише Схолтен, пък таман съм научила, че думата „схоол“ е училище на холандски и питам Мартин: „това магазин за ученика ли е?“ Мартин ме гледа смаяно и изобщо не може да вдене въпроса ми. – „Не, – казва, – това е фамилното име на собственика на магазина.“ Аз от своя страна също недоумявам и в един момент включвам, че в класическата българска литература, както и в спомените на хора, живели в докомунистическа България, които съм чела, магазините също са се казвали на името на собственика, пък и в София таман бяха възстановили „При Бай Генчо“. Та това беше от комичната страна на комунистическата простотия и насилствено наложената съветизация на страната, защото трагичната страна са човешките съдби и отнетите животи, отнетите свободи и права, отнетите домове, имоти, отнетата земя и средствата за производство на хората. И е не само трагична, а зловеща.

Да, но и днес много хора тъгуват за комунистическия режим.
Ами, ами! Никой, абсолютно никой не тъгува за минираните граници, за милиционерщината, за концлагерите, за затвора България, за безкрайните опашки за всичко, за липсващите елементарни хранителни продукти, унизителните връзки, за да се сдобиеш с най-елементарни домакински уреди като прахосмукачка или не дай си Боже, някакъв „лукс“ като цветен телевизор. Да не говорим за видео или касетофон, които можеха да се купят само в Кореком. Младите даже не знаят какво е това Кореком и не знаят, че можеха да те арестуват, защото притежаваш 10 долара – какво „престъпление“, нали? И слава Богу, че не знаят това от личен опит, както ние го знаем. Както и не знаят от личен опит като родителите ни, че могат да те пратят в концлагер, защото косата ти е вързана на конска опашка, а не сплетена в плитка и защото носиш тесни панталони, къса пола, слушаш Бийтълс или си се облякъл в палтенце, което милицията нарича „ямурлук“ и което младежите са си купили в Централния универсален магазин в София.

Абсурдни неща, наистина.
Абсурдни, но зловещи, защото разсипаха хиляди човешки съдби. Да не говорим за дребните ежедневни и ежечасни унижения и липсата на елементарни хранителни стоки. По едно време и боб нямаше, за леща да не говорим. Помня как обикалях с часове по магазините с една пазарска мрежичка и едно листче, на което майка ми беше написала най-простички неща като: ориз, пиле, сол, черен пипер, домати“ и как се прибирах накрая само с един пакет ориз, пълен с камъни (чистенето му отнемаше поне половин час) и някаква непотребна в този момент стока – пакет брашно, например, за което съм чакала два часа на опашка, защото са „пуснали“ днес, пък сетне кой знае кога.
Та никой не плаче за онова ужасно време, в което ходехме облечени сиво и малкото заблудени да дойдат у нас западни туристи, си личаха отдалеч – по облеклото. Сега няма никакви външни разлики между младите българи и младите западноевропейци и американци.

А защо според теб толкова хора въздишат по онова време? Поради липса на памет?
Въздишат и плачат някои не за режима, а за привилегиите си – за това плачат. Особено дребната провинциална номенклатура – хора полуграмотни, често мързеливи, прости и арогантни, но имали власт над останалите.

Останалите пък тъгуват за младостта си, а не за комунизма. Утре, ако спретнем някакъв комунистически „рай“, който максимално да се доближава до соц-реалността – с минирани граници, телени мрежи, въоръжени до зъби граничари и свирепи кучета да го пазят и върнем вътре празните магазини, опашките, бюрокрацията, милиционерщината, концлагерите, колко от тия хубостници, които сега уж тъгуват по комунизма, ще идат доброволно да живеят там? Нито един, ама нито един-едничък!

Даже за 3 месеца няма да искат да се върнат там! Интересно защо тия всичките „тъгуващи по комунизма“ не идат в Китай, в Северна Корея или в Русия и защо не пращат там децата си, ами все в държави непострадали от комунизма ги пращат да учат и работят? Та хич да не лъжат! Никой не може да плаче за тоталитарна държава, където нямаш гаранция за никакви права, даже за живота си.

Но все пак мнозина твърдят, че сега било по-зле отпреди.
Че днешна пост-комунистическа България не е цъфнала и вързала, това е вярно, но да се твърди, че било по-зле отпреди, е нагла лъжа. Тогава всичко беше дефицитно, за всичко се търсеха „връзки“ – за хранителни продукти, за битови стоки, за жилище, за кола. За кола се чакаше по 20 години – и то за съветска кола. Никой днес не кара руски автомобили, нали?

За да ти прокарат телефон също се чакаше с години. И за какво ли не.
Българинът през 50-те години живее с купонна система и трепери от ужас да не го пратят в концлагер, през 60-те трепери от ужас при споменаването на името „Ловеч“ и разказва вицове шепнешком и оглеждайки се боязливо на четири страни, през 70-те изнемогва от ленински съботници, безкрайни и досадни събрания, манифестации и простотии, през 80-те не може и да си помисли да прескочи до съседна Гърция, а днес всеки втори българин ходи на почивка в чужбина, половината ходят не в Черноморец или Ахтопол на плаж, а в Гърция или Турция, в Испания и къде ли не.

А и всичките ни днешни проблеми идват не от демокрацията и правовата държава, а от липсата на такава в България, защото макар че икономиката дръпна много в сравнение с абсурдната система на соцпетилетките , манталитетът се променя бавно, корупцията от комунистическо време, която тогава се изразяваше по феодален начин: аз на теб ще ти осигуря фаянсови плочки, ти на мен – месо или друга някаква стока, днес от стоково-разменна, стана парична. Напреднахме, демек! Нашите довчерашни борци против капитализЪма станаха първи капиталисти. Но не с почтено спечелени пари от собствено предприемачество, а с откраднатите от нас пари. През 1944-1945 комунистите по заповед от Москва (телеграмите се пазят и сме ги публикували неведнъж) избиха българския национален елит – политическия, стопанския, духовния, интелектуалния ни елит. Избиха най-достойните хора, най-образованите, най-почтените, за да унищожат естествените лидери на българския народ. А национален елит се създава трудно, в продължение на поне 4-5 поколения, това значи минимум 150 години. И затова днес в политиката имаме това, което имаме.

Мнозина съжаляват за безплатното соцздравеопазване.
Безплатно здравеопазване няма и никога не е имало. Включително по време на тоталитарната държава. Такова нещо никога не е съществувало, защото всичко струва пари – болницата, като се започне от строежа й и се стигне до ежегодишните ремонти и поддръжка, болничното оборудване – апаратура, база легла, чаршафи, престилки, материалите, превръзките, лекарствата, лекарския труд, заплатите на персонала. В соц България това го плащахме всички ние, но не директно, а индиректно.

Комунистическата власт ни ограбваше, работехме като роби за мизерно заплащане, получавахме мизерна медицинска помощ. Здравеопазването се крепеше предимно на достойните лекари, получили образованието си преди 1944, на техния морал и на тяхната компетентност, на специалистите, които те подготвиха , особено с личния си пример, с предаването на знанията си. След 1980 и особено след 1990 тези лекари се пенсионираха или измряха, а кадърните лекари напуснаха посттоталитарна България, където демокрацията все още е фасадна имитация, а комунистическата мафия почти не е слизала от власт.

Да, то даже имаше виц по този повод май?
Да, имаше един много добър виц преди десетина години как дяволите пуснали Живков от ада да се разтъпче из България и той питал внучката си:
„– Ти как си сега?
– Оо, много съм добре, депутат съм, шеф съм на парламентарна комисия.
Той не може да се начуди на късмета й и пита:
– А кой е президент сега?“
Тя му казва, че президент сега е оня Гошко Първанов от Комсомола навремето, нали го помни, Гоце, де.
– Тц, тц, – цъка Живков не без почуда, – наше момче значи, наш кадър.
И пита кой е министър-председател.
Тя му обяснява, че е Сергей Станишев, синът на Димитър Станишев.
– Ааа, – кима Живков доволно с глава, – синът на Митко Чавдареца. А кой е външен министър?
– Другарят Калфин – казва Жени Живкова и напомня на дядо си – пак от Комсомола.
– Брей, зачудил се Живков. – Тая „млада гвардия”. Ами кой е посланик във Вашингтон?
– Твоята преводачка – Ленчето Поптодорова.
– Брей, брей – не спирал да се диви Живков.
И все по-смаян слушал вести за Георги Пирински, син на стария Пирински, за младия Велчев, внук на Борис Велчев, за Ирина Бокова, дъщеря на Георги Боков и за кой ли не още, та накрая се сетил да попита:
– Ами кой е сега кмет на София?
И като чул, че е Бойко Борисов, с гръмовен смях отсякъл:
– Некой сега да рече, че другарят Живков не е оставил кадри!“

Хубав виц, но не му става весело на човек, защото е самата истина…
Да, но идеално обяснява на мрънкачите против демокрацията, че всъщност мрънкат срещу собствения си манталитет, с който избират да ги управляват пак тия, които навремето го обраха – че пак да го лъжат и обират. Вместо да се борят сега, когато има демокрация, за правова държава, те пак се оставят на лъжци да ги мамят и на крадци да ги обират.

Само като погледне човек окаяното ни здравеопазване, хаосът и корупцията в българската здравна система и се питам дали и лекари, и пациенти си дават сметка, че това положение е недопустимо и абсурдно за европейска държава, че трябва да искат промени, но преди това трябва да знаят как точно да се променят нещата, а не да създават с невежеството си още по-голям хаос.

Какво трябва да е според теб доброто здравеопазване?
Доброто здравеопазване трябва да е платено, но това не значи – достъпно само за платежоспособните. Напротив, доброто здравеопазване е еднакво достъпно и еднакво добро за бедни и богати.

Доброто здравеопазване не значи лекари да се чудят как да ви изсмучат парите за щяло и нещяло, да ви правят ненужни операции и да ви предписват ненужно скъпи лекарства. Напротив – лекарят трябва да мисли само за едно- единствено нещо – как да излекува по-бързо и по-добре пациента си. И да предписва лекарства само в краен случай, както правят холандските лекари за неудоволствие на свикналите да се тъпчат има-няма защо с антибиотици нашенци. Без да мислят, че точно добрият лекар не дава лекарства, когато няма нужда, а важни съвети и стимулира имунитета да се справи сам. За тази цел той, лекарят, трябва да е не само морален човек, но и знаещ човек.

А като гледам безобразията в България, понякога се питам дали нашите лекари и медицински персонал знаят, че пациентите имат права. Може би си мислят, че сме влезли в Съветския, а не в Европейския съюз? Но и пациентите са често пъти брутални и груби и не искат да знаят, че лекарите също имат права. И изобщо едно време не моралът, а страхът беше спирачка на някои безобразия, а сега нито морал, нито страх. Но без базисен човешки морал не може, за никъде не сме.

Интервю на Анастас Барбов

Коментари

коментара