Честит 8-и март!

1961
OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Полиелей на родопчанката

Благодаря ти за съвършенството, Господи. Прекланям се пред твоето ръкотворство. Ти, който правиш всичко по свое подобие, тук си се изкушил от изкуството. Вложил си нестихващия копнеж за красота. Не познавам друго творение, което тъй яростно и тъй нежно да ми напомня за женската хубост. Всяко докосване до нея разпалва почти религиозни чувства в мен. Кара ме да я сравнявам с Богородица, с онези румени Богоматери от иконите, които хилядолетия будят синовна обич у нас. Каква прелест! Пред нея и ангелите падат на колене.

Родопчанката! Тя е уникално хрумване на природата. Произведение на изкуството – антично, ренесансово, съвременно. Гледам я и сърцето ми се усмихва. Най-напред виждам лицето й, очите и златните й пендари на шията. Те са наследство от онази прамайка Изида, кутила рожбите на Египет и Тракия. По-долу – ослепителна риза и мънистени криволички, везани с мерак, сукман като късче небе, пояс, а върху пояса – две златни слънца и миндил, нарисуван с най-хубавото зелено, оранжево, алено. На главата – тестемел с червен кошак като дъга. Под царствените одежди блести тяло, изваяно от слонова кост и корал. А плитките, ами стройните й крака, ами пръстите на ръцете, заплели най-шарената магия!… Господи, това е само отвън. Нямате си представа какво е отвътре. Каква душа и какъв глас!

Когато родопчанката пее, чувам музиката, каквато Бог я е създал. Това е езикът, на който най-сладко говори и чрез който превръща мъката в песен. Всяка страница от биографията й е изпята като химн или като стон. Нейните сълзи са шлифовали хиляди бисери, за да красят огърлицата на планината. Затова никой не смее да каже, че е бедна или неука. Ако беше такава, щеше ли да тъче слънце в своите станове и да пее най-прочувствените балади. Когато я слушам, изпадам в екстаз, нагазвам в други селения и душата ми се преражда. Макар че не рядко е носила белези от вериги, тя не престава да пее, да ткае, да ражда юнаци, готови да разлюлеят бесилото и хубавици – да рипнат в пропастта заради своята чест…

Стане ли дума за вяра и за отечество, родопчанката е непоколебима. За тях е изпращала мъжете си на сигурна смърт. Когато конницата потъвала зад хоризонта, тя сядала на къщния праг и шепнела: „Иди, сине майчин, иди да видиш как се обича и как се мре за родината!“ Много по-сладка е била мъката от смъртта, отколкото ужасът от поробения живот. А когато пребъдвала в мир, учила синовете си да ненавиждат псетата, които лаят по пътя им и призраците, които ги тласкат към изпепеляващата страст на годините. Тя изтръпвала от мисълта, че миналото може да се повтори. Романтиката му не я впечатлява. Знае, че бисерът грее по-ярко в калка, отколкото върху пръстена на убиец. Затова ненавижда мераците на онези, които копнеят да я загърнат във фередже или забулят с яшмак. Все едно да вържат забрадка на Слънцето!

Родопчанката! Божествена или земна, истинска или въображаема, все е една. Неповторима. Запленен от нейната нравственост, аз не преставам да мисля: колко хилядолетия са минали от началото, когато глината е била изпечена в пещта и тя е поела първата глътка живот, за да тръгне към нас? Да се превърне в символ на националната скръб и на националната гордост.

Господи, каква жена! Когато запее, пее България. Това е велик спомен! И ще пребъде. Докато звучи в сърцето й: „Бела съм, бела, юначе / цела съм света йогрела“, тя ще стъпва по благословената ни земя и ще отваря брод между безсмъртието и вечността.
Светозар Казанджиев

Коментари

коментара